Реквием за една мръсница - Райнов Богомил Николаев

— Около неговия, не около моя — уточнява сухо Томас.

— Така вие си мислите. Цялата ви грижливо подготвена операция завършва с един грандиозен гаф, с една катастрофа. Катастрофа за всички участници, включително и за вас.

— Не преувеличавате ли малко успеха си? — поглежда ме насмешливо Томас. — Дали операцията е моя, или не, това е въпрос, който остава напълно висящ. Вие не можете да докажете намесата ми в нито един от епизодите на тая операция.

— А връзката ви със Стария?

— Никога през живота си не съм го виждал.

— Но той е поддържал контакт с вашия Бенет чрез маникюристката.

— Аз не съм Бенет.

— А срещата там, край града, под дърветата? И по-точно вербовката на оня младеж?

— Не познавам оня младеж и не съм разменил ни дума с него.

— Затова пък вашата секретарка Мери е разменила доста думи.

— Аз не съм Мери. И за ваше сведение тя отдавна вече си е в родината. И по-точно — в една психиатрична клиника. Ако смятате, че съм длъжен да отговарям за поведението на душевно болни хора…

— Да, да. Знам отлично, че я похарчихте. Както похарчихте и още толкова други: Чарли, шафнера, Апостол, Лили, без да говорим за останалите, които само като по чудо спасиха кожата.

— Изброените от вас лица изобщо не са ми познати.

— Тъй ли? Аз пък смятам, че лично сте инструктирали някои от тях. Например Чарли.

— Можете да го призовете за свидетел.

— От къде, от оня свят?

— Местожителството му не ми е известно.

— А шафнерът? И с него ли не сте говорили?

— Нищо не пречи да призовете и него.

— Готово — отвръщам спокойно.

Натискам звънеца, вратата се отваря и в стаята влиза шафнерът. Томас, естествено, прави опит да подтисне сепването си, а подир туй — да даде вид, че не познава новодошлия. Но изненадата е твърде неочаквана, за да остане скрита.

Това всъщност е и най-същественият резултат от нашето пътуване до Истанбул. Помощникът на Борислав бе успял да използува наркотичния транс на Чарли, за да замени пистолетчето, заредено със смъртоносна отрова, с друга подобна играчка, съдържаща невинен газ. И смъртта в спалния вагон бе само една симулация. И човекът бе спасен. Или, професионално казано, свидетелят бе запазен.

Един твърде ценен свидетел, особено в живо състояние — нещо, което и Томас разбира. Този свидетел, прибавен към звукозаписа, или звукозаписът, прибавен към свидетеля, образуват една дяволски неприятна улика. Опитвам се да обясня това на дипломата, сетне правя знак на шафнера да излезе и продължавам:

— Така че вие не сте вън от операцията и встрани от катастрофата, мистър Томас. Вие сте с двата крака в нея и тя се очертава като катастрофа на целия ви живот. Защото не само нищо не сте постигнали с идването си у нас, но сте разрушили безвъзвратно и малкото, оставено ви от вашите предшественици. И за подобен провал дори уволнението ще се види недостатъчно като санкция на шефовете ви. Вие сте свършен, мистър Томас. Вие, макар и в преносния смисъл, сте готов за моргата.

„Трябва да спя“ — казвам си, като отново се обръщам на другата страна. Още е рано да разговарям с тоя тип. Макар че не е изключено и разговорът да се състои. И то не въображаемо, не в просъница и в призрачната дрезгавина на зазоряването, а реално, при пълна дневна светлина.

Вторник минава в дообработване на материалите.

Отново канцеларска работа. Едничката утеха е, че времето подхожда тъкмо за такава работа: от задименото в облаци небе в дълги полегати линии летят тънките струи на дъжда, а от Витоша повява хлад, сякаш вече е есен.

— Апостол го погребаха — докладва лейтенантът. — А бащата на Лили не идва, макар че пратихме две телеграми.

— Сигурно няма и да дойде. Нека я погребат утре заран — нареждам и отново потъвам в досиетата.

— Как може да не дойде? — вдига глава Борислав.

— Тя винаги е била за него само една мръсница.

В сряда заранта пейзажът е същият. Само вятърът от Витоша е станал по-силен и струите на дъжда плющят още по-полегати и зачеркват с тънките си линии сивото небе.

Надниквам с измокрено лице в тихия бял кабинет, напомнящ на болнична стая, и съобщавам на Борислав:

— Ако ме търсят, ще кажеш, че съм излязъл за малко.

— Къде отиваш? — пита приятелят ми.

И отгатнал по лицето ми отговора, избъбря:

— И аз ще дойда.

Качваме се в служебната кола, прекосяваме града, задръстен от коли и от бързащи под дъжда пешеходци, и излизаме на някакво шосе. Четвърт час по-късно шофьорът, който се е осведомил за мястото, спира в края на непознато село.