Тоя страстен изследвач на чужди култури и цивилизации носеше у себе си някаква детински непосредствена любов към родното. Той познаваше всички нашенски билки не само по име, но и по лечебните им свойства и в същото време ги обичаше не като билки, а като стръкчета родна хубост и можеше с часове да рисува някой бял равнец или някоя синя тинтява в бележника си. Той бе изгубил две лета, за да изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи и да публикува изчерпателна монография, която едва ли стотина души са прочели. Не по-малко време му отне и изучаването на старите ръкописи, от което се роди една също тъй забравена монография „Орнамент и буква“. Дълги години, последните години от живота му, протекоха в работа над един обширен труд върху българската дърворезба. Цял един период от творчеството му бе почти изключително посветен на древната наша история. Той не ценеше никоя поезия тъй, както ценеше народната песен, събираше приказки и пословици, пълнеше цели бележници — някои запазени и до днес — с народни думи и изрази. За него българският език бе един от най-богатите и благозвучни езици на света и той се гордееше, че му е било съдено да твори с чудесния материал на тоя език.

Народния език баща ми го учеше от народа, нещо малко странно, като се има предвид необщителността на Стария, но странностите у него не бяха рядкост. Той бе учил тоя език в скитанията си на младини, а продължаваше да го учи и в зряла възраст. Имаше особена способност да завързва разговор с хората от планината — пастири, дървари, въглищари или работници от каменните кариери. Едно „добър ден“, едно присядане за отмора, едно нехайно предлагане на кутията с цигари и разговорът почваше от само себе си. Баща ми никога не задаваше оня род въпроси, които на нас самите ни се виждат естествени, но на събеседника ни звучат подозрително или глупаво. Той изобщо нямаше обичай да напира с въпроси, а чакаше другият сам да се разприказва. Стария се разхождаше из планината в такъв вид, че лесно вдъхваше доверие, с обгорялото си, почти селско лице, с избелелия каскет и вехтите дрехи. Така че дори планинците да подушеха, че тоя е от „учените“, смятаха го най-много за селски даскал.

Няколко дни, прекарани из горите и планинските хребети, преобразяваха баща ми. Мускулите на лицето му се отпускаха, по устните му по-често заиграваше тънката усмивка с безброй нюанси, дори тонът на гласа му омекваше. И когато понякога го наблюдавах отдалеч, застанал мършав и неподвижен като дива коза на върха на някоя скала, струваше ми се, че тоя кабинетен човек не е роден за кабинета и за прашните грамади книги, че мястото му е тук, на открито, за да рисува цветята и дърветата, да записва приказките на простите хора и сам да живее просто под един навес от клони и край един планински огън. Струваше ми се, но не знаех дали е така.

Лекомислието изисква да се издигат като човешки образец хармоничните натури, макар че една подобна натура може да представлява великолепна хармония от недостатъци и макар че дори добрата хармония нерядко крие в дълбочина неподозирани конфликти. Има, разбира се, и хармонични натури, които предизвикват възхищението ни тъкмо като прекрасни и цялостни характери. Баща ми не беше такава натура. Той беше един сложен възел от противоречия, той се бореше с тия си противоречия, давеше се в слабостите си, залиташе в инерцията на отклоненията и все пак продължаваше пътя си и крачеше напред. Той неведнаж ми е казвал с присъщата си прямота че не иска начинът му на живот да ми служи като пример за подражание. Има обаче неща, които, без да заслужават подражание, заслужено предизвикват почит. Конфликтният характер носи свой неповторим патетизъм, когато през епизодите на сътресения и сривове възлиза към епилога на правдата и човечността.

Човекът, който бе орисан да прекара дълги, мътни нощи в задимените кръчми, не познаваше по-вкусно питие от чашата чай, сварен от прясна билка. Писателят, добил известност с утежнения си от символистични и екзотични накити стил, поставяше по-високо от всичко простотата на народния език. Преводачът на Ницшевия „Заратустра“ изпитваше неприязън към надменните пози на свръхчовека и не се срамеше да покаже обикновена човещина, щом само се представеше случай. Отличникът семинарист, подготвян от наставниците си за висока духовна кариера, се превърна в смъртен враг на църквата. Противникът на насилието се скара с най-близкия си приятел пред трупа на убития Васил Пундев, защото въпросният приятел призоваваше враждуващите страни да спрат кръвопролитието, а баща ми твърдеше, че не може да има мир между два лагера, разделени от тялото на един мъртвец. Дългогодишният гален сътрудник на „Златорог“ ненадейно почна да пише разкази, които „Златорог“ не беше в състояние да помести. Спиритуалистът, който бе усвоил същината на стотици томове метафизика, изведнъж се насочи към трудовете на марксизма.

Той се преборваше с едно противоречие, за да се изправи пред друго, разкъсваше се между страстта да рисува и жаждата да даде словесен израз на мислите си, люшкаше се между стремежа да обгърне всичко, да стигне до дъното на всичко и изкушението да се ограничи и задълбочи в една-едничка област, работеше в трескавия порив да постигне невъзможното и се тровеше от неудовлетвореност, че не е постигнал и възможното. И днес ми се струва да чувам още глухия му тих глас, когато рецитираше любимото си стихотворение от поезията на Вийон:

Той посрещна Девети септември като отдавна очакван празник и в същото време бе някак сащисан, че тая тъй дълго жадувана промяна се бе разразила толкова бързо. Първия ден не излезе от къщи, малко стеснен от чувството, че всъщност не е извършил нищо особено, което да му отреди място между победителите.

После хората сами го потърсиха. Художниците го избраха за свой председател. В партийната организация на писателите го приеха с аплодисменти. Това бе предостатъчно за Стария, за да се почувствува в своя среда и отново да вземе перото. Освободил мисълта си от досадните съображения за иглените уши на цензурата, той написа серия от разкази с ясна и наша идейна насоченост и една пиеса, посветена на борбата срещу фашизма — „Кърваво лято“, — която не видя бял свят нито на сцената, нито в печата. Наред с това баща ми продължаваше и започнатата по-рано работа, същата оная „много работа“, за която се боеше, че няма да му стигнат дните — поредицата романи „През вековете“.