И после, след къса пауза, добавяше:

— То, аслъ, не е лъжа. Така си е.

И отново се навеждаше над ръкописа. Дали беше наистина така, или не — това аз не можех да узная нито в онова време, когато още не се и запитвах какво точно пише баща ми, нито по-късно, когато вече бях прочел книгите му. Трябваше да минат години и сам да започна да пиша, за да проумея смисъла на репликата, за да разбера, че само в борбата с досадните грешки на езика и на мисълта и в упоритото ми поправяне наново и наново се ражда малкото художествена истина, до коя го сме годни да се доберем.

Името на Николай Райнов беше едно от популярните имена в литературата между двете воини. Затова дълго преди да бях си съставил собствено мнение за делото на тоя човек, почнах да се сблъсквам с мнението на околните. И сблъскванията бяха обикновено от такъв характер, че рядко минаваха без сътресения, поне що се отнася до мене.

— Твоят баща е голям човек — казваха ми близки и познати. — Така че внимавай, защото да си син на голям човек, не е лесно.

Други развиваха по-нататък същата мисъл и деликатно отбелязваха, че от децата на големите хора по правило никога нищо не излиза.

А трети удостояваха баща ми в негово отсъствие с такива характеристики, че само вроденият инат ми позволяваше да преглътна сълзите си.

Бях едва във второ отделение, когато един съученик важно ми довери:

— Сестра ми учи в академията при баща ти. Казва, че бил съвсем извеян.

— Ти си извеян… — отвърнах, макар да не разбирах точния смисъл на думата.

С което беседата приключи или по-точно премина в бой с чанти.

Няколко години по-късно в една компания не за възрастта ми — дружината бе главно студентска — се поведе разговор, който също съм запомнил. Поводът за разговора бе моето присъствие, но темата беше баща ми.

— Абе какво има толкова за приказване — говореше един юрист. — Сравнете само образа на Райнов с образа на Форел. — И той посочи закачения върху стената портрет на видния но онова време сексолог. — Вижте тоя човек с жизнерадостно лице и приветлив поглед и спомнете си за другия: навъсен, мрачен, с хлътнали страни на аскет и очи на фанатик. Този е апостол на живота, оня е отрицание на живота. Какво има повече да приказваме.

Юристът никога не бе виждал Николай Райнов освен на снимка, но тонът му звучеше с такава нетърпяща възражение категоричност, че аз напразно се питах с детския си ум в какво се е провинил бедният ми баща пред великия Форел и що за величие е всъщност този Форел.

По-късно ми се е случвало още много пъти да чувам най-произволни мнения и най-фантастични легенди за Стария. Говореше се, че бил неспособен да работи без шише ракия на бюрото. Други заместваха шишето с дамаджана, разсъждавайки съвсем логично, че щом писателят пише много, то и ракията трябва да е много. Разправяше се още, че уреждал спиритически сеанси, за да разговаря с духовете на мъртвите, или че тайно практикувал бялата и черната магия. Някои го смятаха за отшелник и светец, други го наричаха бохем или мизантроп.

За щастие с течение на годините имунитетът ми спрямо подобни невинни преувеличения или преднамерени злословия все повече укрепваше. Постепенно стигнах до оная висока степен на закалката, когато престанах дори да си давам труд да възразявам. Остана само недоумението: дали баща ми е наистина толкова непроницаем за околните, или просто с резервираното си държане е възбудил ненавистта на някои от хората, които владеят дарбата да говорят авторитетно по всички ония неща, от които нямат понятие.

За Николай Райнов наистина би могло да се каже, че беше в известна степен непроницаем човек, но съвсем не в маниера на тези индивиди, които се стремят да се обгръщат в атмосфера на загадъчност и изключителност. Неговата „непроницаемост“ бе естествена последица на характера, на суровото възпитание в семинарията и на известни професионални привички. Беше от хората, които говорят малко, защото мислят много. Ако не се случеше да го заприказваме за нещо, целият ден можеше да мине в мълчание. Това не го притесняваше, напротив. Лицето му беше затворено и безизразно, освен за ония, които отблизко го познаваха и можеха да отгатнат по едва доловими признаци кога е в добро настроение, кога е угрижен и кога е просто потънал в мислите си. Рядко гледаше в упор събеседника си, но незабележимо и внимателно го следеше с крайчеца на окото. Ако пък събеседникът се бе натрапил в неподходящо време, Стария невъзмутимо продължаваше да пише, като отговаряше с „да“ и „не“ на едва дочутите въпроси или от време на време избъбряше по някое „тъй ли?“, додето натрапникът си отидеше.

Мълчаливостта и изразът на съсредоточеност у баща ми се тълкуваха от някои хора като признак на високомерие и студенина. Той наистина не обичаше да пилее чувствата си и не държеше да ги изразява не защото му липсваха, а защото смяташе, че чувството е нещо, което трябва да се уважава и да се пази от словесно опошляване. Израсъл в немотия и лишения, Стария не можеше да отмине с безразличие дори най-баналните форми на чуждо нещастие. Когато се движеше по улицата, имаше обичай да гледа право пред себе си, сякаш не вижда нищо наоколо, но това не му пречеше да зърне свилия се на някой ъгъл просяк.