Неси въздъхна едва забележимо, после обърна гръб и тръгна към рецепцията, без да каже нито дума на тия, които го съпровождаха, без да ги погледне дори.

Сега те се запътиха към апартамента на Кавендиш. Но беше много по-трудно да го събудят. Най-сетне философът отвори мътните си очи, погледна ги с недоумение. Като разбра какво се е случило, Кавендиш така се развълнува и разтревожи, че лекарят се принуди да го успокои с една инжекция. Но и той нищо не можеше да им каже, защото нищо не помнеше. Спомените му се губеха някъде по дансинга, по-нататък всичко бе мрак. Следствените органи не потърсиха повече ни Неси, ни Кавендиш. Само съобщиха на Неси, че могат да си заминат, когато поискат.

Тоя ден Кавендиш нито слезе в ресторанта, нито си поръча ядене в стаята. Но Неси съвсем акуратно се нахрани на масата с английския флаг. Лицето му нищо не изразяваше, никакво чувство, нищо освен дълбоко самовглъбение и размисъл. На другата сутрин двамата заминаха за София. Макар че седяха един до друг в самолета, философът нито веднъж не погледна към Неси. Лицето му бе много мрачно, през цялото време гледаше в кръглия илюминатор, макар че нямаше нищо за гледане, нищо освен синя пустош, осеяна тук-таме с белите пухести валма на облаците. Тъй изминаха целия път, без да си проговорят нито дума. На летището ги посрещна само шофьорът със служебната кола на председателя. Навярно бе научил новината, защото мълчаливо и внимателно настани багажа им, сякаш настаняваше там самия мъртвец. Луксозната кола тръгна безшумно, бързо набра скорост. Едва сега! Кавендиш отрони тихо, сякаш на себе си:

— Аз знам, че вие убихте Кирил!…

— Защо? — запита спокойно, но хладно Неси.

— Защото му завиждахте. Защото знаехте, че изцяло ви превъзхожда.

— Да му завиждам? — каза Неси. — Това е абсурд, господине! Вие много добре знаете, че аз нито мога да обичам, нито да мразя. Особено пък да завиждам. Аз нямам чувства, господине!

— Да, нямате чувства! — кимна мрачно философът. — Но и съвест нямате.

— Може би сте прав! — отвърна Неси и за пръв път гласът му сякаш малко се оживи. — Аз наистина нямам съвест в тоя нелеп смисъл, в който хората го употребяват. На суеверие, на страх пред някакви неведоми сили или отмъстителни божества. Но аз имам мярка за хората, която при всички случаи е разумна. Та помислете сам — той беше моят единствен приятел. Само той ми обръщаше някакво човешко внимание. При това всеки от нас се занимаваше със своите собствени работи, нашите пътища никъде не се пресичаха…

— Тогава защо го убихте?

Неси замълча за миг.

— От логична гледна точка е възможна само една причина, господин Кавендиш. Ако изведнъж съм придобил нещо човешко. Някакво чувство, някаква страст, някаква болна амбиция.

Кавендиш мълчеше, той знаеше, че младежът е прав. Както винаги, неговата логика бе съвсем безукорна. И понеже мълчеше, Неси подхвана:

— Вие грешите с вашата наивна, буржоазна теория, господин Кавендиш. Аз не допускам, че разумът може да пречи на големите човешки чувства. Поне на тия, които вашите най-прочути писатели утвърждават именно с разума си. Това е алогично — вътре в самото съзнание да си противоречат и взаимно отричат неговите положителни категории. Човечеството наистина може да загине, но не от своя ум, а от своята глупост.

— За съжаление историята не потвърждава тая ваша елементарна логика! — каза философът, но тоя път гласът му прозвуча малко унило.

— Господин Кавендиш, аз не обичам тая ваша отвратителна наука, която вие наричате история. Аз просто не я разбирам. История на какво? История на насилие, на жестокости, на садизъм. Особено през тая последна война. На какво се дължат те? Нали на грубите и примитивни човешки чувства и страсти.

Кавендиш енергично поклати глава.

— Ето тук генерално грешите — каза той. — Жестокостта и насилието никога не почиват на чувства. Напротив — те обикновено означават пълно безчувствие.

— Слушайте какво ще ви кажа! — тоя път малко нетърпеливо възрази Неси. — Вие напразно приписвате на човечеството това, което е присъщо само на вашия отвратителен обществен строй.

Стана нещо неочаквано, Кавендиш почервеня като пред припадък и кресна невъздържано:

— Аз не съм никакъв буржоазен учен, запомнете това!… И дълбоко ненавиждам всеки строй на насилия и неправди. И това запомнете. Кажете ми, защо убихте Кирил? И аз ще ви кажа кой сте вие и на какъв строй принадлежите!

Неси го погледна презрително.

— Възможна е само една разумна хипотеза — за да събудя човешкото в себе си! — отвърна той. — Каквото и да е то. Както и да се нарича!

Кавендиш изведнъж се сви на мястото си, сякаш бе получил удар в стомаха. И мълча тъй до края на пътя. Едва когато колата спря пред хотела му, той се пораздвижи и каза неохотно:

— Аз ще си замина с първия самолет, господин Алексиев. И повече няма да се видим. Тъй че искам да ви кажа моята последна дума! — Той се позапъна малко, но продължи: — За вас има само едно спасение в тоя живот — да се влюбите.

В първия мит Неси просто не повярва на ушите си. Тоя човек наистина ли е изкуфял? Но сега Кавендиш изглеждаше така натъжен и безпомощен, че Неси се задоволи да измърмори:

— За съжаление, господин Кавендиш, това е последното, което мота да сторя в живота си. За да не кажа, че изобщо е невъзможно.

— Не, не е невъзможно! — възкликна горещо Кавендиш. — Тука грешите. Аз ще ви обясня.

Той се огледа безпомощно, после каза:

— Елате за малко в хотела!… Ще ви обясня, да, ще ви обясня!…