Хората, изморени и изплашени от непрестанните си конфликти, винаги са мечтали за хармония. Измамени в надеждите си да я открият в човешкото общество, мислители и поети са я намирали в природата. Пантеистичното съзнание им е помагало да постигнат душевно спокойствие сред вълните на социалните сблъсъци.

Съвременната наука обаче все повече изгражда у нас една обезпокояваща и неприветна представа за космоса, в която сякаш няма място за хармония. Пространството е изпълнено със смъртоносни космически лъчи, метеори връхлитат планетите, небесни тела загиват в гигантски експлозии, черни дупки всмукват материята, превръщайки я в небитие. Зачестяват и природните бедствия на планетата — опустошителни урагани, катастрофални земетресения, изригване на нови вулкани. Къде е хармонията?

И все пак хармония съществува. Достатъчно е да вдигнем очи към звездното небе, за да се уверим в това. Достатъчно е да сведем поглед към най-дребното цвете, за да се уверим в това. Представата за хармония не е плод на човешкото въображение, тя е възникнала от съзерцание на природата. Човек е открил принципите на хармонията в мъдрата книга на Вселената.

Само че хората с течение на времето — може би в противовес на яростните обществени стълкновения — все повече са били изкушени да разбират хармонията като спокойствие и неподвижност. А подобна идилия на монотонността наистина не съществува в никоя сфера на живота.

Независимо дали ще говорим за биполярност, за двойнственост, за цикличност или периодичност, но навсякъде — и у нас, и около нас — съществуват противоположностите на центробежни и центростремителни сили, на покой и напрежение, на привличане и отблъскване, на свиване и отпускане, на действие и противодействие, на приливи и отливи, на положителни и отрицателни заряди, на бодрост и умора, на будност и сън, на растеж и стареене, на изграждане и разрушение, на живот и смърт, на изгрев и залез, на ден и нощ, на светлина и мрак.

Всичко пулсира — от необятните галактики до човешкото сърце — и в тази пулсация се изявява Великото Дихание на Вселената. Всичко се движи — от планетите, до атома — и когато това е движение на небесни тела и на стихии, то може да добива неизмерима и застрашителна мощ.

Туй не означава, че в Космоса липсва хармония, а че тази хармония далеч надхвърля нашите човешки разбирания и нашите дребни мащаби. Хармонията не е нещо неподвижно, установено веднъж завинаги, а нещо, което постоянно се изгражда от уравновесяването на противоположности. Тя е едно непрестанно самоосъществяване, разкриващо ни се чрез неотменното възникване и преодоляване на противоречията.

Именно тъй можем да си обясним и онова противоречие, което в момента ни интересува — противоречието между Светлината и мрака — като разбира се в случая имаме предвид нещо по-важно от чисто физическите явления.

„Хората дотолкова са смесили понятието Светлина с осветлението, та не могат да си представят, че Светлината е енергия. Няма да надзъртаме в оная Безпределност, където и мисълта, и светлината, и всичко съществуващо се сливат в едно; да разберем Светлината според земното съзнание като целителна енергия, без която животът е невъзможен. Светлината е най-проникващият спасителен пратеник. Ние отлично разбираме разликата между ръкотворния огън и космическата Светлина. Не огън, а сияние окръжава всяко живо същество. Добрият мислител се окръжава с дъга и със светлината си носи лечение. Светлината по право може да се напече начало, което води към обновление. Мисълта и Светлината са дотолкова свързани, че мисълта може да се нарече светоносна.“ (М.)

Но освен светлината има и мрак. Във физически смисъл ние сме изкушени да кажем, че мракът като самостойна сила не съществува, че мракът е просто липса на светлина. Това само доказва, че от двете явления активната сила е светлината, докато мракът не е нищо повече от нейно отрицание. В духовен план обаче тъмнината също има своите активни прояви и активни дейци.

Учението разбира под понятието „тъмнина“ разрушителните сили, противопоставящи се на еволюционния процес — като се почне от силите, целящи да откъснат планетата от предначертаното развитие и се свърши, грубо казано, с произвола в клетките, водещ до раковите образувания. Мракът е противоположност на всичко туй, което е светлина. Той се проявява в себичността, в низшето, в необузданата стихия, в хаоса.

Всъщност мракът се ползва от сили, принадлежащи по право на светлината, след като разбира се съответно ги трансформира и доведе до необходимата степен на деградация. Той използва огъня, но не за да създава, а за да руши; той си служи с мисълта, ала не за да пречиства пространството, а за да го трови; той насочва психическата енергия на човека, само че не за да възвисява човека, а да го принизявало зверщината. Огнената мощ на вътрешния център Кундалини напр., способна да насища и подхранва висшите центрове, деградира под влияние на тъмните сили в резервоар на животинщина и разгул.

Някои хора, надникнали бегло в Живата Етика, недоумяват как тъй Божественото начало е могло да допусне зараждането и развитието на мрака. Това напомня недоумението на верующите — как всемилостивият Бог е създал толкова страдания по света. Отговорът на църковниците обикновено е, че изпитанията се изпращат за да се провери силата на вярата. За жалост такъв отговор едва ли задоволява питащите. Та нали те всеки ден отправят молба: „не ни въвеждай в изкушение и ни избави от лукавия“.

Въпросът за тъмнината съвсем не е лишен от основание. Наистина как е възможно в един свят, където Целесъобразността е основен закон, да съществуват сили на мрака, чиято цел е именно покушението над целесъобразността? Как е възможно тия разединяващи сили да действат при наличието на закон за Единство на Битието? Какви са най-сетне причините, които са ги породили в една Вселена, развиваща се според закона на Причинността?